Индия


Пътуване към Духа.

Пътуването ми до Индия дойде като спонтанно предложение от фондация „Изкуството да живееш“ (Art of Living) по време на един от курсовете, които организираха в НДК.

„Изкуството да живееш“ е организация, която провежда образователни програми за самоусъвършенстване, които предлагат техники за освобождаване от стрес, подобряване на здравето, концентрацията и памeтта, повишаване на съзнанието и постигане на хармонични отношения между хората. Седалището на тази организация се намира в гр. Бангалор, в южния щат на Индия – Карнатака.

Пътуването представляваше зимен лагер с празнуване на Коледа и Нова година там. Посрещането на Нова година в ашрам ми се видя предзнаменование за по-нататъшно духовно развитие.

Излетяхме от Истанбул, Турция – вратата на Изтока, а до там стигнахме с кола, която оставихме на паркинг да ни чака. Прекачването беше през Дубай – величествено и достойно за възхищение място. Летището беше огромно. В средата растяха палми и създаваха приятно усещане. През около 200-300 м. разстояние имаше специални стаи за пушачи. Тъй като част от съотборниците ми по пътуване пушеха, се насочихме към една от тях. Вътре видяхме арабин, облечен в бяло. Пушеше пура и държеше бял сокол на дясната си ръка. Очите на сокола бяха покрити, за да не вижда какво става. Все пак това си беше хищна птица. За хора, които за първи път пътуват на Изток, беше много впечатляващо. При излитането от Дубай, се насладихме на гледката над града.  Виждаше се огромния хотел – Бурж ал араб, който се издигаше величествено над другите сгради.

Още четири часа и половина полет и кацнахме в Индия. Там ни чакаше автобус, чийто шофьор чевръсто нахвърля багажа ни отгоре му, без много да се съобразява дали нещо е чупливо или не и дали ще има достатъчно място за всички. През цялото време не спрях да се притеснявам дали нещо няма да изпадне. В автобуса нямаше климатик, само един вентилатор, който едва смогваше на високите температури, въпреки края на месец декември.

Когато ни стовариха в града, усетихме истинския дъх на Индия – мирис на стари дрехи, съчетан с китайски пръчици и гледка наситена с шарени платове, които висяха от магазинчетата и екзотични плодове, отрупали сергиите. Всичко това е придружено с непрестанен шум на превозни средства, които свиркаха и се бореха за още малко място по-напред. Струпани коли, рикши и мотори се надпреварваха с нахалство и натискане на педала на газта, без да можеш да разбереш кой е с предимство. Объркване създаваше и лявото движение, което за мен противоречеше на всички норми. Шофьорите не зачитаха пешеходците, които притичваха между колите, подканяни да побързат от непрестанни бибитки. Единственото, което можеше да ги спре беше свещеното им животно – Кравата. Тя си обикаляше необезпокоявано по улици и тротоари, когато и както намираше за добре. В такива случаи, цялата тази лудница спираше и пропускаше кравата да премине. Улиците бяха мръсни. През деня можеш да хвърляш всичките си боклуци на земята, защото през нощта се правеше основно почистване, за да може на другия ден всичко да започне от начало.

Първото впечатление беше стряскащо. Не можех да свикна с миризмите и шума. Имахме три дни преди да отидем в ашрама да се приспособим. Сменихме два хотела и разгледахме забележителностите около Бангалор – дворецът в Майсур, един от най-величествените замъци в Индия, тибетско селище Bylakuppe, храм Chamundeshwar, водопад Abbey Falls в Madikeri. При посещението си на храма Chamundeshwar попаднахме на празненство – имаше много хора. силна музика, шарени стоки и цветове. Както се разхождахме и зяпахме с интерес заедно със съпругът ми (тогава все още гадже) ни спряха няколко индийци. Дадоха ми малкото им бебе и пожелаха да се снима с мен за късмет – да докоснеш бяла жена, било на късмет. Всички ни гледаха с любопитство и обожание.

Никога не можеш да следваш график в Индия и никога не знаеш кога ще пристигнеш, защото хората от Изтока не се интересуват от това, за тях е важен резултатът, а не точността. Те не се подчиняват на властелина време, от който зависят хората на Запад. Това беше малко смущаващо за нас. Не се спазваше дори график за хранене. Хапваш тогава, когато шофьорът ти спре. Разбира се, той ни водеше на точно определени места за това, от които в последствие взимаше процент. Същото важеше и за магазините.

Индийската кухня е пикантна. Наблягат на ориз, хлебчета във формата на палачинка от леща или ориз, наречени аппам и пълни със зеленчуци или месо, както и множество различни сосове. Подправките са много добре съчетани, така че после няма болки в стомаха. Индийците са предимно вегетарианци. Някои от тях хапват пилешко, но червените меса са абсолютно изключени от менюто им. Там се родих от към храна. Тъй като съм вегетарианка, рядко ми се случва да попадна на място, където предлагат отделно меню за вегетарианци.

В Индия, като в повечето източни страни, можеш да се пазариш. Те са привикнали с този начин на пазаруване. Магазините им са отрупани със сувенири, евтини и многоцветни бижута и разнообразни платове. В един от магазините пробвах традиционната им дреха – сари.

Индийците не празнуват Бъдни вечер и Коледа, затова нямахме и нищо по-специално организирано. Събрахме се в един ресторант, на открита тераса, което беше странно по това време на годината за хората в България и заедно почетохме празника.

Ето че дойде денят, в който пристигнахме в ашрама. Просторно място, красиви градинки и алеи и едно бистро езеро – малък природен оазис насред големия град. Регистрирахме се на рецепцията, където ни снимаха и направиха карти с имената, курсовете, на които ще присъстваме, както и датите на пристигане и заминаване. Тези карти носехме постоянно на врата си. Без тях не можеш да се движиш свободно из ашрама. Разпределиха ни да спим в една сграда, която приличаше на манастир. Всяка стая се заключваше с катинар с код. Стаите вътре представляваха малки килийки с по четири легла опряни напряко до стената. Бяха дървени и твърди. Имахме собствен санитарен възел към всяка стая. Бяхме разделени на мъже и жени. В моята стая имаше още 3 момичета – чужденки – американка, датчанка и латвийка.

Условията в ашрама бяха строги. Абсолютно забранено беше да пиеш и да пушиш, както и не е позволено да се яде месо, не се предлагаше кафе. Според индийските йоги, на човек са му достатъчни между шест и осем часа сън. В нашия случай шест часа беше максимума. Сутрин започвахме с йога упражнения в 6:00 ч. в главната сграда, която приличаше на огромна сметанова торта на няколко етажа. Къпането беше възможно единствено сутрин, ако искаш да бъде с топла вода. Топла вода имаше само 2 часа на денонощие, от 4:00 до 6:00 сутринта, като към 5:00 ч. вече започваше да става хладка. Ние бяхме четири момичета и трябваше да следваме график за къпане. В 6 без малко се отправяхме към залата като преди да влезем се събувахме боси или по чорапи. Всеки си носеше шалте и започвахме с упражнения по йога, последвани от техника за дишане, наречена Сударшан Крия и релаксация за завършек. На курса присъстваха около 250 бели (европерйци и американци) и близо 1000 индийци.

Към 8:30 ч. отивахме на закуска. Имаше отделна сграда, където отново се събувахме преди да влезем. Храната беше аюрведична, а самото хранене представляваше част от цялостната система за пречистване на организма и достигане до по-висши нива на съзнание. Храната представляваше различни разновидности на ориз, картофи, разнообразени със зеленчуци от време на време и сосове. Хлябът беше заместен от палачинкови питки, направени от леща. Сервирането на храната ставаше като се редиш на опашка с чинийка и посочваш какво искаш. Всеки един от нас беше разпределен да сервира в определени дни от престоя ни. Интересен феномен беше фактът, че се наяждахме само с тази храна и не ни омръзваше. Закуска, обед и вечер не се различаваха особено.

След закуската имахме доброволен физически труд, наречен SEWA. Бяхме предварително разпределени по групи, като всяка група трябваше да прави не особено приятни неща – миене пода на ашрама, почистване на боклуците около зелените площи и сградите, миене и почистване на тоалетни и др. В моята група бяха предимно индийци и един германец. Ние трябваше да мием автобусите. Закараха ни на място, което явно представляваше нещо като гараж за авобусите и започнахме работа. Миенето ставаше с кофи с вода и парцал. Още първият път няколко маймуни показаха номерата си. Рееха се над главите ни, скачаха от клон на клон, гледайки любопитно и издавайки пискливи звуци. По едно време една от тях се качи върху малка постройка, която служеше за складово помещение на шофьорите и от там на външната лампа (която досущ приличаше на нашите улични лампи). Играейки си с вече поддалата пластмасова част на лампата, палавата маймуна съвсем я довърши. Пластмасата се отчупи и падна на земята с трясък. Маймуната нададе звук уплашена и побегна стремглаво. Ние също се стреснахме, отправили погледи в тази посока. Така минаваха дните на нашата SEWA. Физическият труд, както казва Шри Шри Рави Шанкар, има своя смисъл. На английски звучеше така – Hands busy, mind empty, heart full. Когато ръцете са ти заети с нещо, съзнанието ти се освобождава, защото вниманието се насочва в друга посока. А когато натрапчивите мисли се изпарят, сърцето се изпълва с любов.

След SEWA-та, около 10:00 ч. започваше сутрешната лекция. Говореха ни за пътя към щастлив живот и как да го постигнем, правехме различни упражнения по двойки, връщахме се към детството, рисувахме, правехме медитации, гледахме видео записи. Двама от учителите ни разказваха за своя прогрес в собствения им живот – от тъмно минало на дребни престъпления и наркомания, те достигнали състояние на пълно равновесие и хармония като станали последователи на гуруджи. След лекциите беше време за обяд, а около 14:00 ч. имахме втора порция поучителни разкази и упражнения. Към 18:00 ч. вечеряхме. След това имахме малко свободно време, а към 20:00 ч. отново ни събираха в залата за SATSANG, където пеехме индийски песни и се движехме под звуците на музиката. Това беше последната за деня релаксация и успокоение на тялото и ума.

По този начин се нижеха дните в ашрама. Индийците не са от хората, които зачитат личното пространство, както повечето хора от Изтока. За тях и малкото място между двама човека беше възможност да се наместят между тях. Определено за нас, европейците, това беше доста смущаващо и неприятно. Затова се опитвахме деликатно да им обясним, че за нас това е притеснително. Освен всичко друго, в залата на ашрама се разнасяше и неприятна миризма. Може би това беше причината всяка сутрин да се напомня, че трябва да се взима душ преди лекции.

В ашрама имаше аюрведична клиника, където можеш да си направиш пулсова диагностика, по която определят към какви болести си предразположен и каква храна е добре да приемаш (вега тест). Също така там можеш да се насладиш на различни масажи от привлекателния Изток.

Изключително интересен момент от курса беше, когато трябваше да прекараме около три дни в мълчание. Нямахме право нито да говорим, нито да пишем на хартия или смс, нито дори да ползваме знаци. Всякаква комуникация беше забранена. Изключение правеха моментите на хранене, когато посочвахме с ръка какво и колко искаме. Целта на тази практика беше да останем сами със себе си, да приветстваме тишината и да достигнем до несъзнаваните кътчета на душата ни. През свободното време се разхождахме сами, а по време на лекциите, само слушахме. Аплодисментите, отправени към говорещия, бяха под формата на вдигане на ръце и въртене на китките и пръстите – практикувахме абсолютна тишина. Ако имаш някакъв проблем с мълчанието ти е разрешено да се обърнеш към определени за това отговорници като писмено им представиш какво не е наред. Ако те преценят, че имат нужда от повече обеснение и проблемът е голям, ти позволяват да говориш и да се завърнеш към нормалния начин на живот. Първият ден се чувствахме неловко и абсурдно. Имаше хора, които се разплакаха като разбраха, че нямаме право да говорим. Изведнъж просто оставаш сам, а това може да бъде твърде плашещо. Затова някои от тях  отказаха да мълчат, още веднага започнаха да си говорят като се криеха и спотайваха. На следващият ден, обаче (това важеше само за тези, които бяха приели предизвикателството) започваш да успокояваш ума си, забавя се ежедневието, достигаш до оригинални и непознати до този момент разрешения на твои лични проблеми, изпадаш в блаженство и хармония. По време на мълчанието за наша голяма изненада една жаба се беше прокраднала в стаята ни. Едно от момичетата случайно я видя и изпищя. Всички дружно се стреснахме и развикахме. Разбира се, това беше само първата реакция. Изгонихме жабата навън, а по устните ни се прокраднаха усмивки. Мълчанието беше разтърсено за миг, но след това отново преминахме към тишина.

В ашрама имаше кът за животни – папагали, слонове, маймуни. Един ден изведоха женския слон. Беше нарисуван с бяла боя в красиви шарки и носеше бижута. В центъра на ашрама имаше статуя на Бог Ганеша – богът с глава на слон, който носи изобилие в живота. Слончето застана пред статуята и му се поклони за изненада на всички нас, зяпнали от удивление.

През малкото свободно време, което имахме и най-вече вечер, един или два пъти си наемахме рикша. Ходехме до града на пазар или скришом да хапнем нещо различно и познато (напр. Pizza Hut). Достави ни страхотно удоволствие. Спазарихме се с шофьора на рикшата за цена и той правеше всичко, което поискахме. Беше с нас през цялото време. Веднъж отидохме на пазар и обикалянето щеше да ни отнеме 2-3 часа. Казах на шофьора, че може да си свърши друга работа, ако желае през това време. Той, обаче, каза: „Не! Аз чакам тук.“ Кимнах с глава и уважих решението му. Няколко часа този човек стоя под безпощадното слънце. Може би го притискаше страхът да не ни изпусне и да не му платим – индийци, какво да ги правиш, различен манталитет.

Посрещнахме новата 2010г. в медитация. Дойде при нас три часа и половина преди да настъпи в България. 2010г. – беше годината на тигъра – трудна, но пълна със заслужени дарове. Програмата за първите дни от новата година беше курс по медитация – Сахаджа йога. На всеки по отделно, един от учителите даде различна думичка – мантра – която отговаря на неговата личност. Трябваше да я запомним и да не я споделяме абсолютно с никой. В този курс ни научиха, че в началото може да усещаме болки в тялото заради продължителното стоене в поза лотус, но ни увериха, че с времето това ще се промени. Затравяш очи и наблюдаваш какво се случва в главата ти. Когато започнеш да се съсредоточаваш в нещо, т.е. мислите ти не се стрелкат в различни посоки, си казваш мантрата и изчистваш съзнанието си. Целта е да се издържи около 15 -20 минути.

Така протече това пътуване навътре към себе си. Дойде време да се връщаме вкъщи, всеки, изпълнен с дарове толкова, колкото усилия бе успял да положи.

Advertisements

2 thoughts on “Индия

  1. Почувствах Индия и цялата атмосфера на ашрама!
    Много пленителен разказ!
    Благодаря!

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s