Родителство, себепознание, астрология и още нещо…


РОДИТЕЛСТВОТО – СЪСТОЯНИЕ НА ЛУДОСТ

Когато човек става родител, това незабавно и непосредствено го изстрелва в нов статус – няма такова нещо като „почти родител“, както не съществува и състояние „почти бременна“. Цялата подготовка за тази цел, надеждите, желанията, очакванията преди появата на детето, финалните моменти на самото раждане не са родителство. То идва в един миг. Транзитите на този миг, на този специален момент от живота завинаги се запечатват в душата и тялото на двамата родители и се въплащава в детето. То е вървящ транзит. От мига, когато дойде, ефектът на този момент – бебето – ще бъде във връзка с небесата и с техните конфигурации.

Този преход засяга цялата семейна динамика, ако вече има други деца, а ако е първородното, появата му полага началото на нов клон. Когато се ражда първо дете и бащата присъства, тогава връзката на двойката драматично се променя. Те вече не са двойка като такава, а са единица, динамичен комплекс, който връща назад към комбинираното си наследство и засяга стари струни.

Фройд е бил наполовина прав. Той казва, че родителите правят децата си невротици. Филип Ларкин твърди: „Родителите ви подлудяват“ и т.н. Но трябва да се вземе предвид това, че идването на дете в живота на двама възрастни има силно въздействие върху родителите, което до някъде прилича на лудост. Замисляли ли сме се напълно сериозно какво причинява идването на дете на едни разумни и сравнително нормални възрастни? То ги прави временно луди. Родителите просто не са на себе си! Страдат от всякакви неврози, които априори не биха се натрупали една върху друга по този начин. Стават обидчиви, пълни с натрапчиви мании, прекалено предпазливи, крайно ориентирани към бъдещето, телата им се променят, приоритетите им се пренареждат, статусът им в света става съвсем различен – накратко, те губят миналото си и печелят несигурно бъдеще. Нищо чудно, че известно време са малко луди. Дали ще възстановят нормалните си чувства, това ще проличи с времето. Поначало родителите се адаптират много добре към децата си, но често не растат заедно с тях и по този начин остават фиксирани в едно странно нормално поведение в ненормални условия – т.е., състоянието на родителство, и губят индивидуалността си.

Архетипите на родителите – Световните родители – са основата на нашите чувства и очаквания спрямо майката и бащата. Архетипът на Божественото дете също е в основата на чувствата на родителите към децата им. Това е нормално, здравословно и естествено. Лошото е обаче, че то може да влезе в конфликт с реалността на живота. Има една универсалност в родителите и децата, която лежи дълбоко в най-вътрешното ни „Аз“ и се проявява във всяко отношение родител/дете. Като че ли са налице архетипи на Добрия родител и Лошия родител, както и архетипи на Божественото дете и Дяволското семе. И двата варианта съществуват извън времето. Затова те са част от душата в съвсем недиференциран стадий. Появяват се периодично и внасят хаос във връзките ни в семейството, както и в тези, които излизат извън него, когато се засегнат старите струни на ранната семейна среда.

Има моменти, когато идването на дете нарушава така драстично живота на възрастните, че те не могат да се справят с новия си статус, така че целостта им като индивиди, както и личните връзки помежду им се влошават. Понякога идват деца, които по каприз на съдбата наистина са родени, за да прекъснат връзката между родителите, а в някои случаи и с цялата семейна система. Съвременните филми на ужасите се съсредоточават върху това „дяволско семе“, „детето на дявола“ и т.н.; но много по-невероятно е да се налага такова предизвикателство да влезе в живота на родителите или семейството.

Има семейства, където детето психологически е толкова отдалечено от общността, че отношението е по-скоро със самото него и родителският статус изглежда до голяма степен като сателитен. Понякога детето е толкова травматизирано от собственото си рождение, че никога не се възстановява от това и остава като постоянен товар за семейството и родителите си. Има обаче по-екстремни и по-патологични ситуации, които се срещат периодично. По принцип ние работим предимно с нормалното, тоест с по-голямата част от възрастните, които се озовават във временно обострени уникални ситуации, която острота обаче отслабва с времето и с узряването на децата им, както и на самите тях.

Наблюдават се и семейства, където се ражда дете, което трябва да стане жертва на своите родители; на него не му е позволено да се развива в съгласие със собствената си инстинктивна природа, постоянно го наблюдават или родителските грижи са заплаха за него и то като че ли се подчинава, но набира ужасен вътрешен гняв. Един или друг от родителите се идентифицира прекалено много с детето и използва раждането му като извинение да отложи собственото си узряване и процеса на индивидуализация. Подобно поведение, макар и дълбоко несъзнателно, води до това, че развитието на родителя бива виртуално спряно от раждането на детето и възрастният човек като че ли е отхвърлен назад към собственото си детство, като по този начин се възползва или злоупотребява с бебето, за да си помогне да си възвърне част от изгубеното си вътрешно дете. В този случай имаме симбиотично развитие и хороскопите на майката и детето или на бащата и наследника до голяма степен се сливат.

Ние виждаме родителите си през специфичната леща на собствения си хороскоп – съзираме онова, което имаме нужда да видим. Възможно е да не сме способни да бъдем в съзвучие с родителя на такова равнище, което ние самите не можем да изпитаме. Родителите имат също толкова лица, колкото и деца имат. Много пъти съм говорила с израснали деца от едно и също семейство и съм откривала, че всяко едно е познало само част от своите родители и от другите членове на семейството. Съзнателно те са стигнали до връзка с абсолютния минимум съдържание на майката, бащата, братята или сестрите. Несъзнателно обаче, те са част от същото езеро и по този начин мистерията на подсъзнателното извежда наяве семейната драма по доста неочаквани начини. Колкото по-открити са линиите на комуникацията между родители и деца, толкова повече всички в семейството успяват да развиват потенциала си.

Нашите родители имат също толкова много лица като нас самите и са също толкова сложни като нас, децата. Няма начин да можем да разберем един човек изцяло – особено ако е практически невъзможно да познаем самите себе си. В духовно отношение нещата не стоят така, но в поведенчески план е невъзможно. Ние имаме вродени обуславяния, лещи, през които гледаме на света и те винаги се променят – и качеството на лещата, и светът, който гледаме през нея. Така че след време ще виждаме нашите родители и децата си по различни начини, като винаги пропускаме някоя жизненоважна информация. Можем само да се опитваме да бъдем верни на себе си и възможно най-почтени, като се надяваме, че позволяваме на любимите си хора същия достъп до нас, какъвто бихме искали те да ни дадат до себе си.

Виждането или по-скоро оценяването на родителите и децата до голяма степен наподобява гледането през призма. Наблюдаваме множество леко вариращи образи на едно и също нещо в зависимост от ъгъла и отразяваната светлина. Астрологията определя кое е ъгълът на призмата, като гледаме семейните хороскопи, можем да различим кои характеристики са по-доминиращи за нашето схващане и за кои черти може би сме слепи.

Както казах, обаче, като цяло с раждането на дете ние се изправяме пред съвсем нормални условия, в които обаче се съдържа голям шок в системата – и за родителите, и за детето, което може силно да повлияе на развитието и няма как да бъде избегнато. Хороскопът на детето представлява транзитите от този момент в живота на двамата родители. Можем да разчетем тези транзити като начинът, по който се чувстват родителите, какво става в живота им и целия емоционален тон на битието в този период. Но това е един транзит, който няма да отмине и да стане история, а представлява живо, дишащо същество, което постоянно ще напомня за една точка във времето. Момент, в който един човек – родителят – се разделя и се подразделя в ново същество – детето.

ДВЕ НЕДОТАМ ВЪЛШЕБНИ ПРИКАЗКИ

1. Добрата майка

Имало едно време една активна, осъществена, щастлива жена и тя родила първото си дете. Когато поставили бебето в ръцете й, тя го погледнала и усетила силна любов. То било толкова съвършено, така красиво и толкова силно въплащавало душата й и любовта, която му е дала живот, че сърцето й се изпълнило със страст. Тя решила, че ще прави всичко за детето си и не ще му липсва нищо. Нямало нещо, което да не била способна да направи, за да го предпазва, подхранва и защитава. Цялото й време и енергия нямало да й стигнат, затова тя усещала, че трябва да намери начин, по който да се вплете в детето и да му даде всичко, което има, включително самата себе си, ако потрябва. Тя преживяла голямо омайване. Толкова била влюбена в малкото си бебе, че го погълнала цяло.

2. Добрият баща

Имало едно време един много обикновен, любезен, приятен мъж, чиято жена родила първото им бебе. Той погледнал любимото си дете и сърцето му се изпълнило с гордост и отговорност. Усетил прилив на нежност и любов. Изведнъж се преобразил от обикновен много мил мъж в полубог, в герой, който имал потомство. Наследниците трябва да имат какво да наследят! Нашият мил герой знаел, че няма подходящо кралство, което да преложи на любимото си малко дете и вече свещената негова майка, но скоро щяло да стане нужда да им осигури подобно нещо. Той бил омагьосан и изтичал навън, за да създаде таква империя, в която всички възможни земни блага, всички удобства за скъпоценното му дете и вече никой не го видял.

Тези истории може да изглеждат доста странни като за вълшебни приказки, но всъщност са доста уместни като описания на поведението ни до известна степен. Всички сме слушали за поглъщащата майка и „липсващия баща“ ….и това са съвременни образи на архетипно поведение, което връхлита привидно добре настроените и нормални хора, когато им се роди дете!

Ние, разбира се, не изяждаме децата си в истинския смисъл на думата, но ако сме почтени виждаме, че понякога – може би по-скоро, отколкото би ни се искало да призанем – родителите поглъщат творческия дух, спонтанността, изяждат малките развиващи се същества. Бебето е толкова крехко, че дава възможност на майката да го изяде, да го погълне цяло. Понякога това е нобходимо, за да му се попречи да изтича навън или да си изгори ръцете; друг път просто е удобно на детето да не се позволява да се изразява по странен или неприет начин. Майките го правят по-често от бащите, за съжаление до голяма степен, защото имат по-биологична, по-сетивна връзка с детето и наред с този инстинктивен подтик притежават и повече влияние в ранното му развитие. Жените по-скоро се асоциират с подхранването и възпитаването и все още наистина отделят много време, за да хранят, обличат и осигуряват основните потребности в живота на бебето в по-голяма степен от бащата. Така че майката наистина често пъти е най-нетърпеливата, най-непрощаващата и онази, която е най-близка по възможно най-душевния и физически начин до детето. Едновременно архетипно и практически, тя нерядко се явява по-психически заплашителна цялост за развитието на детската психология. Тя често се нуждае от по-холистични поведенчески стандарти във всекиднвения живот, отколкото би ги изисквал бащата, докато неговите претенции към поведението са също толкова властни, но по-специфични.

Тази отговорност на жената да „наблюдава“ може да се разрастне застрашително и тя изведнъж да се превърне в поглъщащата майка. Възможно е да чувства, че отговорността към децата й е такава, че никога не бива да престава да ги наблюдава, да коментира поведението им и да ги кара да стават нещо, което те не са. Натискът върху жената, особено ако не живее с бащата на своето дете или деца, е огромен. В светлината на модерната психология тя така или иначе е обречена на ролята на потайно, прилично на Медея същество, което нерядко (понякога напълно оправдано) изпитва гняв към начина, по който са се развили нещата в живота й. Нейното съществуване може да не е изпълнено с високи постижения, а с потисната амбиция. По този начин мениджърските й способности стават извънредно администриращи в семейството и насочени специално към децата. Такава ситуация често се намира в майчината линия…има поколенческа тенденция в начина, по който се държат жените в семейството. Със сигурност опитът на майката се предава по сетивен, емоционален начин на детето в утробата и през детството и много след това в юношеството и зрялата възраст, което се вижда отново и отново в лунните аспекти на децата и внуците на тази жена.

Всичко това ни кара да мислим с термините на лунния опит: Луната наблюдава, съзерцава, подхранва и отразява. Луната в хороскопа говори за предаваното от поколение на поколение по майчина линия – жените в семейството: майките предават наследството си чрез Луната и нейните аспекти, макар че може да стане така, че баща ни да е по-лунен, а майката – по-слънчева по описание. Луната и майката продължават да бъдат жизнено свързани и по този начин сами анализираме обмена между Луната и планетите в рождения хороскоп с оглед връзките ни с майчиното наследство. Майката живее извън времето и областта й е сферата на чувствата, настроенията, вътрешната матрица, инстинктите и душата, докато владението на бащата е външният свят, времето, пространството, постиженията, умът и тайнствата на разширяващия се хоризонт.

Очевидно бащите не хукват веднага в гората (града), щом им се роди дете, но нашата съвременна приказка не е далеч от истината. Отговорността да бъдеш баща все още като че ли е материална, а не материнска. Ролята му до голяма степен е на сателитна подкрепяща фигура, която трябва да пожертва собственото си желание да лъже относно отглеждането на дете. У някои мъже съществува порив да направят точно това – те единствени да поемат отговорността за грижите и първичното отглеждане на децата си, но това е рядкост. Като че ли мъжете най-често не искат да поемат тази отговорност и по-скоро осигуряват комфорт, грижа за майката и детето по класическия архетипен мъжки начин – като не стоят край тях през цялото време, а донасят у дома благата, които ще дадат по-добър живот на семейството. Има известна положителна истина в образа на отсъстващия баща. Наистина е възможно да съществува необходимост и жизнена връзка със соларизацията на идентичността на изплъзващата се бащина фигура. И отново, макар че Слънцето не е мъж, то представлява слънчево-героичната природа на всеки индивид и ние трябва да го намерим в мъжкия аспект от самите себе си, в собствената си душа.

Соларизацията на съзнанието изисква да станем невероятно раздробени и по-уникално индивидуални, да се отделим от матрицата на бебешкото, на единството с всичко останало. Процесът на индивидуализация, преживяването все повече да ставаме това, което сме, изисква да израстваме все по-обективни в участието си в нашите субективни преживявания. Това изглежда като парадокс и наистина е. Парадоксът на „обективното наблюдаване на субективния ни опит“ е извънредно важен за себеосъзнаването. Ако постоянно сме настроени към живота в зоната на усещането на нещата, значи няма да можем да изразяваме себе си много добре. Трябва да се отделим от чувствата, да излезем от настроението и да станем наблюдатели, за да успеем да застанем здраво на двата си крака и да заявим независим дух и идентичност. Тук бащата и неговата отдалеченост, отсъствието му стават не само необходими, а съществено важни за развитието на нашето търсещо „Аз“. Трябва да намерим силата и куража да излезем извън комфорта на нашата стая, къща, градина, двор, да влезем в непознатата сфера на общността и света. Тъй като обикновено намираме бащата именно там, той не само персонифицира героичния скок към света, а символизира и собствената си нужда да развием слънчево съзнание.

Така че Слънцето в хороскопа като символ на бащата всъщност означава подтика да посегнем навън към постиженията, защото знаем, че дневното светило не означава само мъжете, нито пък самото то е мъж. Връзката на Слънцето с другите планети в хороскопа обаче е предимно корелация с бащиното ни наследство. Положенито на Слънцето никога не е далече от нашето наследство и от връзката на баща ни с нас и на свой ред от неговото собствено бащино наследство. Наследството от бащината ни страна е извънредно важно, за да можем да намерим баща си у самите нас. Трябва да се научин да бъдем дистанцирани, отсъстващи и да съблазняваме собственото си „Аз“, за да получим предизвикателство отвътре, като по този начин намираме собствените си вътрешни рискове, присъди, изпитания и изисквания, за да извлечем нашия соларизъм в цялата му ярка светлина.

                                                                из „Астрология на семейната динамика“

                                                                                                              Ерин Съливан

Advertisements

One thought on “Родителство, себепознание, астрология и още нещо…

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s